Churro от испанската и португалската кухня е вид пържен сладкиш, който се прави най-често от парено тесто, което се слага в пош с голям звездовиден накрайник. Така най-лесно и просто може да се опише тази испанска класика. Може да се открие също и в кухните на много държави по света – американската, филипинската, френската и латиноамериканската. Това навлизане в кухнята на някои държави и региони се дължи на имигранти от испано- и португало-говорящи страни, които са донесли своята култура и бит.

              В Испания може да намерите два вида чуроси. Единият е тънък и леко завит, а другият е по-дълъг и по-дебел. Най-често се срещат под имената parros, jeringos и tejeringos. За сутрешна закуска се консумират, потопени в кафето, а за следобеден снак – потопени в горещ шоколад.

              В Португалия също може да ги откриете под две имена – porra и fartula, – като най-често те са напълнени с желе, вместо с дулсе де лече, както може да ги срещнете в Бразилия.

              Макар и в наши дни да не е абсолютно точна историята на чуроса, за тяхна родина се смята Иберийският полуостров, като се приема, че там са се правили от незапомнени времена. Според историка експерт по храната Михаел Крондл рецептата за чурос не е по-различна от тази с вода и брашно за палачинки (fritter), която може да се открие в готварските книги от римско време, датирани към 1-ви век. Подобна рецепта има и в древногръцката кухня.

              Според друга теория чуросът е бил измислен от испанските овчари като заместител на тестените изделия. Реално погледнато, тази теория звучи правдиво, тъй като направата на тестото за чуроса и неговото изпичане на открит огън в планините, където овчарите са прекарвали по-голямата част от времето си, са били лесни. Но има едно НО, и то е фактът, че номадският начин на живот на тези скотовъди и нуждата от голямо количество олио или животинска мазнина за пърженето на чурос прави тази теория да издиша.

              Има и друга теория, която гласи, че при своите плавания португалците са внесли рецептата за чуроса от Китай в Европа. Плавайки до Ориента и връщайки се от Китай, управляван от династия Мин (14-и – 17-и век), те донесли рецептата заедно с нови кулинарни техники. В Южен Китай по това време има рецепта за пържени тестени пръчици (youtiao), които много наподобяват днешните чуроси на вид и вкус. Тази нова за Испания рецепта веднага била приета радушно с лека модификация, като тестото е започнало да се „оформя“ с помощта на накрайник тип звезда, а не както е в Китай – чрез издърпване.

              В днешно време чуросите се сервират най-често хрупкави отвън и мекички отвътре, пържени, направени от парено тесто „пръчици“, ако мога  така да ги нарека, оваляни в захар и канела, поднесени с течен шоколад или шоколадов сос. Най-често са дълги до 20 см, но аз лично съм виждал и доста по-дълги – дори направени във формата на охлювче. Независимо от формата си, чуросът е най-разпознаваемият испански десерт в наши дни.

Бон апети!